Драматургията на Деян Дуковски съдържа поредица от сцени на битово насилие, реализиращи се в опорочения, застигащ всеки насилник кръг, описван от предаваща се като щафета агресивност. Тази „системност” изглежда валидна социална дидактика, на нея нищо не противостои успешно.

Претърпяната, понесената агресия в психичен смисъл е реципрочна на упражнената и поставя и двете страни през ексцеса на „ужасното” в „изключителното” на вината и срама. За личността това е гранична ситуация и платформа на екзистенциални прозрения за крайността на съществуването, ценността на живота (своя и чуждия), параметрите на любовта, приятелството и етичните категории (добро и зло).

Представлението всмуква зрителя в режим на лабораторно изследване върху предела на личностовата устойчивост. Той има да свидетелства у актьора разрушаването на представите за самия себе си. През способността да обитаваш градското живелище съвместно с някой Друг, телесно и ментално различен, се провижда агонията на идентифициращия всеки от персонажите „характер” и деструкцията на личността до мултиплицирани персони. На базата на текста на Д. Дуковски, посредством поставянето в предела на психичната поносимост, актьорите разгръщат собствените си жизнени параметри и демонстрират персонови конструкти, а не „образи” или „роли”. Затова и всяка личност се манифестира заменяема, универсална и ситуационно валидна, а не уникална.

Същите механизми задвижват масовите психози при война и природни бедствия – оттам и възможността за преки аналогии. Спектакълът препраща смислово и визуално към  културните откровения на ХХ век – социалното инженерство на предвкусващия Хитлеровия националсоциализъм Ингмар Бергман („Змийско яйце”, „Мълчанието”) и „боледуващият” крушението на човечността Андрей Тарковски („Огледалото”).

Спектакълът включва микс от различни театрални подходи (от елементи на психодраматична автентичност до театър на психичния ексцес и екстатизма) и мултимедийни елементи, имащи за цел максималното въздействие на посланията му върху зрителя.

Участват абсолвентите от Театрален колеж „Любен Гройс”:

Адриана Кънчева, Васил Грънчаров, Вера Гогова, Виктория Нешова, Геновева Крумова, Гергана Костова, Ивайло Хаджиангелов, Красимир Илиев, Петър Пондев, Полина Гагова, Станислава Коцева, Стелиан Димитров, Теофана Данчева

и

Надежда Петкова